мдааа...историята е твърде твърде стара. Стара, стара...колко да е стара. На точно една година и има няма няколко месеца плюс / минус....:-)
Но не толкова стара, че да я пренебрегна и да не я постна тук. До сега се мъдреше единствено в планинарският форум, което смятам че е несправедливо и нечестно.
За това с минимални корекции и някой нови снимки, помествам и тук.
И така...приятно четене и разглеждане:
_____________________________________________________________________
…...как се започва пътепис. Както ни дойде отвътре, нали....Е, аз ще го започна по нестандартния начин. С думи на Оскар Уайлд:
„....всички сме в канафката, но някой гледат към звездите...”
Е...не точно към звездите, да кажем – „Нагоре...”
Всъщност не сме чак толкова малко, както винаги съм си мислил – цели 100 човека. Канафката е вече тясна....
И така. Поредната национална среща. Поредното изкачване, поредната среща с мили приятели.....и поредния страх да не пропаднат нещата. За мое щастие, всичко по личната ми организация бе „на шест”. А да не говорим, че евентуален провал щеше да гътне не само мен, а и още трима души. Но този път негативни емоции нямаше.
19-ти ноември 2010 – това беше едно от най-сладките сутрешни събуждания, с предстоящо дълго пътуване. Напоследък се заредиха много, но доживях момента, в който с радост се мятам в колата.
Признавам, че с първия поглед на вън, леко се притесних – имаше мъгла. Не че прехода е тежък, или пък че не познаваме маршрута, не........но исках да правя това, което напоследък изцелява изтерзаната ми от напрежение и нерви душа – исках да снимам. За моя радост, „мъглата заспа в облаците”, както се изрази наскоро дъщеря ми, та с ведро настроение и трепет пред сладкия гъдел да се докоснеш до величието на планината, поех към сборния пункт с останалите ми спътници – Васко, Ирка и Жоро.......
Ето как обикновенно започва всичко:
„....всички сме в канафката, но някой гледат към звездите...”
Е...не точно към звездите, да кажем – „Нагоре...”
Всъщност не сме чак толкова малко, както винаги съм си мислил – цели 100 човека. Канафката е вече тясна....
И така. Поредната национална среща. Поредното изкачване, поредната среща с мили приятели.....и поредния страх да не пропаднат нещата. За мое щастие, всичко по личната ми организация бе „на шест”. А да не говорим, че евентуален провал щеше да гътне не само мен, а и още трима души. Но този път негативни емоции нямаше.
19-ти ноември 2010 – това беше едно от най-сладките сутрешни събуждания, с предстоящо дълго пътуване. Напоследък се заредиха много, но доживях момента, в който с радост се мятам в колата.
Признавам, че с първия поглед на вън, леко се притесних – имаше мъгла. Не че прехода е тежък, или пък че не познаваме маршрута, не........но исках да правя това, което напоследък изцелява изтерзаната ми от напрежение и нерви душа – исках да снимам. За моя радост, „мъглата заспа в облаците”, както се изрази наскоро дъщеря ми, та с ведро настроение и трепет пред сладкия гъдел да се докоснеш до величието на планината, поех към сборния пункт с останалите ми спътници – Васко, Ирка и Жоро.......
Ето как обикновенно започва всичко:
/ "ЦЪК" на снимките за голям размер /
Просто не разбрах кога наближихме Троян.
Пътуването с добри събеседници минава бързо. Бяхме обнадеждени за
времето, тъй като нямаше никакви признаци да вали. Чудно, бистро
време.....да знаете, че е било заради мен. Толкова много го желаех. Лека
компенсация за масата живо тегло на Никон-а.
И така – Троян – Кърнаре – любимия ми проход. Всеки път спирам до табелата на върха и с носталгия чета надписа „хижа Ехо, хижа Козя стена.......този път директно си ги подминах с високомерната усмивка на емоционално задоволен „млад”турист - „майната ви, този път ще ви гледам от високо”..............
Оставихме колата в хотела, пет километра под върха – груба грешка, която освен че струва 20 лева, коства и безмислено трамбоване по асфалт навръщане. Пустите му страхове, че нещо ще и се случи на върха......боже, та в неделя на паметника беше като автокъща.
Тук май е редно да спомена, ако ще и заради хората, които загрижено ме разпитваха за състоянието ми – всичко е О.К. И си мисля, колко е важно състоянието на духа. Скоро се наложи да посетя една държавна служба на около 700-800 метра от ЖП-гарата на Варна. Паркирах на паркинга пред гарата и поех към администрацията. Бооооооже. Три почивки, ред псувни и ругатни и вечерта масажи.....за някакви си 800 метра. А горе – 14 километра в едната посока и 19 навръщане. С раница и тежки дрехи – минах ги като песен. Е, вярно....след солидна застраховка от противовъзпалителни лекарства, но.......минах ги. И още съм добре!
Както Нина се изрази – „ Шефа на времето ни направи подарък”. Беше изключително, с невероятни облаци и невероятна бистрота. Предпоставка за прекрасни снимки. Щраках като японски турист в египетска пирамида. Вероятно заради това прехода от паметника до хижата продължи близо четири часа. Ето част от виновниците за това:
И така – Троян – Кърнаре – любимия ми проход. Всеки път спирам до табелата на върха и с носталгия чета надписа „хижа Ехо, хижа Козя стена.......този път директно си ги подминах с високомерната усмивка на емоционално задоволен „млад”турист - „майната ви, този път ще ви гледам от високо”..............
Оставихме колата в хотела, пет километра под върха – груба грешка, която освен че струва 20 лева, коства и безмислено трамбоване по асфалт навръщане. Пустите му страхове, че нещо ще и се случи на върха......боже, та в неделя на паметника беше като автокъща.
Тук май е редно да спомена, ако ще и заради хората, които загрижено ме разпитваха за състоянието ми – всичко е О.К. И си мисля, колко е важно състоянието на духа. Скоро се наложи да посетя една държавна служба на около 700-800 метра от ЖП-гарата на Варна. Паркирах на паркинга пред гарата и поех към администрацията. Бооооооже. Три почивки, ред псувни и ругатни и вечерта масажи.....за някакви си 800 метра. А горе – 14 километра в едната посока и 19 навръщане. С раница и тежки дрехи – минах ги като песен. Е, вярно....след солидна застраховка от противовъзпалителни лекарства, но.......минах ги. И още съм добре!
Както Нина се изрази – „ Шефа на времето ни направи подарък”. Беше изключително, с невероятни облаци и невероятна бистрота. Предпоставка за прекрасни снимки. Щраках като японски турист в египетска пирамида. Вероятно заради това прехода от паметника до хижата продължи близо четири часа. Ето част от виновниците за това:
На хижата всичко бе спокойно. Пристигнахме по
тъмно, воден от челниците на другарите ми. Оказа се, че сме първи.
По-късно се появиха и останалите. Салати, ракий, сладки раздумки,
поезия, стихосбирка, Камелия Кондова, Галена.....всичко беше размазващо
готино и отпускащо.
Съботния ден бе релаксиращ. Спах до късно. Събуждането бе бавно и разточително. Чаша кафе от Олга и общо взето безвремие......
Следобед не издържах, хванах апарата и статива и поех из околностите.
Следобед не издържах, хванах апарата и статива и поех из околностите.
Реших да проявя малко фотографски егоцентризъм. Ето го "планинариста" на самоснимачка:
Историята на този паметник ме шокира. Няма да
изпадам в подробности, защото може би не е редно. Само ще кажа, че
алкохола в неограничени и неконтролируеми количества е нещо
страшно....страшно!!!
Късния следобед последва фотографски сеанс под
мотото „Залез, Стойчо, коне, върхове”.....голямо щракане падна.
Обствелвахме го със Стойчо тоя залез, че нападнахме и даже изключително
любопитните коне, дето само в матрицата на Никон-а не се навряха:
Следва част II......
