четвъртък, 26 февруари 2015 г.

Camino De Santiago / Част 1

El Camino

Отдавна не съм писал тук. Позабравено място, но все пак с посещения в статистиката на блога. Благодаря, въпреки че не го заслужавам. 

Връщам се отново след близо двугодишно отсъствие..., за да споделя.

Да споделя може би най-великото събитие в живота ми, разбира се, след раждането на моите две момичета. 

Моето Камино, което се случи точно преди една година. Предизвикателство на духа, предизвикателство на физиката, предизвикателство на сетивата... Изключително преживяване, което започвам да систематизирам тук стъпка по стъпка, с подбран снимков материал и списвано във време, удобно за мен. 

Приятно четене и добре дошли отново тук!

____________________________________________________________________________


ЖИВОТЪТ
/предисловие/

… е странен. Най-точната дума за определение! „СТРАНЕН“. И всъщност, това е най-сладкото от него. Път, изпълнен със странности, странни хора, странни случки, странни места и случващ се по странен начин. Пътят също е странен. И всичко е странно…, вероятно, и аз самият съм странен.

Нищо!... В това е очарованието на нашия живот – странни хора със странни съдби на странни места.

Често си мисля за миналите ни животи, нещо, в което вярвам безприкословно. Защо не ги помним. Щяхме да се раждаме мъдри. Преживяли, преосмислили и оценили много неща. Дали пък това не обезмисля детството. Дали нямаше да е скучно. Щяхме да знаем всичко, щяхме да сме вкусили от всичко. И щеше да е скучно, адски скучно.

Започвам този разказ по този начин, защото знам, че в минал живот съм бил ТАМ. Подчертано и с главни букви – ТАМ. Моето ТАМ.

Но не го помня.

И може би така е по-добре. За да имам възможност всеки път, отивайки ТАМ, във всеки един живот, да е като за първи път.

Но магията съществува. Може да не помня, но усещам с изострените си до краен предел сетива, току-що усетил магията на „Ел Камино“, че не съм ТУК за първи път.
Приятна разходка в света на моето минало, настояще и бъдеще…, в света на моето ТАМ…, в света на ЕЛ КАМИНО!



МАЙКА
/ или как започна всичко… /

Тръгнах си от София късно. Може би беше късният следобед, дори привечер. Очакваха ме 480 километра до Варна. Обичам да пътувам, обичам да шофирам. Което също е странно, но за някои хора. Много често ме питат: „Как издържаш 1000 километра в един ден?“. Всъщност ако трябва да съм честен, и аз се питам. Но от скоро.

Има някакво много странно привличане към тръпката да седнеш зад волана в края на работния ден и да се отдадеш на мисли, емоции и преживявания, споделени с пътя. Обичам това. Откъсва ме от реалното, обичайното и ежедневното. Сам, в любимата си кола, в компанията на Шаде, цигарения дим и мислите ми.

Но… беше късно. Твърде късно и рисковано.

Понякога, съвсем необяснимо, човек променя отношението си към нещо. И то генерално. Мразех Габрово. Или може би не мразех толкова града, колкото твърде неприятните ми спомени около физическото ми и личностно израстване в този град. Не се чувствах особено добре тогава. Както физически, така и духовно. Споменавам това, тъй като е интересно и, разбира се, „странно“ стечение на обстоятелствата в моя живот. Бях много болен. Имах тежка форма на артрит, бях трудно подвижен на моменти, вечно на лекарства и почти постоянно по болници. Съжалявам, че внасям този щрих в разказа ми, но е във връзка с емоцията, наречена „Ел Камино“. Защото много силно бих желал да се върна в миналото и да кажа на родителите си: „ Спокойно. След години ще мина „Пътя“ и то успешно, и всичко с мен ще е наред!“ Бих искал да можех да го кажа и на себе си, тогава !!!

Заварих майка ми на масата в хола над „любимите“ й класни, с червен химикал в ръка. Обичайно изнервена от поредния обичайно изнервен ден в училище. Тя е учител. И то страхотен учител. От тези, при които се връщаш с букет цветя дори и след 30 години, с насълзени очи. Обичана до лудост от учениците си, обичаща до лудост учениците си.

Дължа й много. Към фундаменталните неща, които дава един родител на детето си, като възпитание, семейна среда и навици, тя ми даде и нещо друго. Даде ми „очи“. Научи ме да виждам света от високо и да гледам на него с любопитство и стремеж към опознаване. Тя ме заведе за първи път на планина, тя запали в мен и стремежа ми към пътуване. Защото не се спря. Дори и след смъртта на баща ми, за което й свалям шапка. Патра, Санкт Петербург, Барселона, Рим…, като в класно по литература на тема „Пътуващият човек в творчеството на Алеко Константинов“ – тематично, нали !!!



След кратък разказ на свръх натоварения й ден, подчертан с явна умора и отегчение от вече баналните житейски неволи, чух следното  култово изказване , което определено смятам, че промени живота ми:


"...до тук ми дойде. Искам да си хвана чантичката и да тръгна. Търпение нямам вече за Камино, разбираш ли....."



На мен, разбира се, всичко ми беше ясно. Нито бях учуден от състоянието й, нито бях озадачен от тона, нагласата и настроението й. Освен че е крайно подценявана, професията на учителя е и крайно изнервяща. Както споменах по-горе, майка беше твърде изнервена от поредния училищен ден.



Но... какво беше това "...търпение нямам вече за Камино". Камино....опера, вероятно, или някоя театрална постановка ...???. Разбира се, бях обществено порицан за това, че не знам нищо за Камино, за пилигримите, за свещения път, за албергетата, за мощите на Свети Яков, и т.н., и т.н. Дете на филолог и театрал..., потомък на род от културни дейци. Е!!... аз си имам своето оправдание. Издънката на рода с медицинското си образование и единственият комерсиално ориентиран родов представител с фирма в средния бизнес.



Признавам, че не реагирах особено заинтересован след всичко, което ми разказа майка за "Пътя". Какво беше това Камино, какви километри пеша на ден, къде пак хукна майка ми, не се спря тази жена, ейййй... Но на следващия ден, седнал зад волана с цигара в ръка и, разбира се, в компанията на любимата си музика, си казах едно "Хммммм!!...". Последваха дни на проучване, четене, анализиране... Казах си, "ТРЪГВАМ!!!". Искам и аз! Искам да избягам за кратко.! 



И колкото повече четох за Камино, толкова повече се надъхвах. Пътеписи, съвети по форумите, впечатления на вече преживяли емоцията, снимки, филми, карти... Боже! Дори започнах да сънувам. ЩЕ ГО НАПРАВЯ !!!!!!!!!!!!. Дадох си дума пред мен. И не обещание за опит или  проба. Не!!!... ЩЕ ГО НАПРАВЯ !!!!!!!!!!!!

5 коментара: